#DD8
„В края на бурята има златно небе и сладката, сребърна песен на чучулига“
Е, бурята свърши. За всички фенове на Ливърпул тя бе с различна продължителност. Някои са видели Последната… Други са се влюбили в отбора, защото са чували за хегемона през 70-те и 80-те… Трети заради Оуен и Джерард, заради Суарес и Коутиньо, заради Салах и Мане… Или заради Онзи финал в Истанбул, който започнах да гледам от второто полувреме и инстинктивно бях за аутсайдера… Който напук на всичко в онзи мач, успя някак да вземе трофея… И моята буря започна.
Вероятно никой няма нужда от припомняне на най-ужасяващите моменти (в първенството) за този период. Но истинското щастие не би било толкова ценно, ако не може да бъде съпоставено с чисто нещастие.
Преживяхме сезона с Рафа Бенитес, в който 823 равенства ни костваха титлата, въпреки допуснатите само две загуби, въпреки две победи в директните двубои срещу прекия съперник Манчестър Юнайтед.
Преживяхме подигравката от съдбата, която реши да се изгаври по такъв начин със символа на отбора, който го носеше на плещите си в годините, в които реалистичната цел на отбора беше да влезе в топ 4 и евентуално да спечели някоя купа.
Дори днес, 6 години по-късно, когато вече титлата е във витрината на клуба, не мога да назова онова събитие в някакъв мач срещу Челси на Анфийлд през 2014, който всички твърдят, че се е играл и гостите са го спечелили, но аз нямам никакъв спомен от него. (За тези от вас, които ще се сетят за „фиаското срещу Кристъл Палас“, то се случи в мач, в който Ливърпул при 3:0 гонеше още голове с цел наваксване изоставането от Сити в головата разлика, така че минимална победа там нямаше да има голямо значение).
Преживяхме 11-те милиметра, загубата с 0:3 от Барселона, която постави отбора пред угрозата да не спечели нищо в може би най-добрия си сезон в историята (1 загуба, 97т.). Имахме надежди, че Лестър може да открадне нещо… Надежди, които продължиха 70 минути… И бяха попарени от феноменален гол на Компани. По-рано през същия ден Клоп бе обявил, че Салах и Фирмино ще пропуснат полуфинала реванш срещу Барселона … Очертаваше се поредния крах на Ливърпул…
И тогава сред бурята започна да се чува чуруликане в далечината…
Ранен гол на Ориги, нова грешка на Алба и 2:0, бърз трети гол на Вайналдум… И, разбира се, това:
Оставаше да се изиграе финалът, който да сложи край на сушата на Ливърпул (последния трофей беше Купата на Лигата през 2012) и на Клоп (7 загубени финала преди този в Мадрид). Финал, който започна отлично и завърши отлично, а между двата гола стана кристално ясно, че един добър отбор неминуемо се нуждае и от добър вратар, за да достигне до големите успехи (за разлика от финала в Киев през 2018).
Спечелихме най-сетне голям трофей. „Да, де, но вече 29 години чакате титла“ беше абсолютно очакваният (и за съжаление все още верен) отговор от страна на феновете на другите отбори.
Признавал съм го многократно: не очаквах Ливърпул да е способен на нещо по-добро от това, което направи през сезон 2018-19. 30 победи, една единствена загуба, едва 17 загубени точки. И се оказаха недостатъчни. Не знаех какво повече е необходимо, за да може този отбор да стане шампион отново.
Новият сезон започна с 8 поредни победи, шампионът Ман Сити вече бе загубил 8 точки. Равенството на Олд Трафорд бе последвано от нова серия от 18 успеха, някои от тях бяха „късметлийски“, с голове в добавеното време (лека разлика в епитета спрямо „шампионските“, както бяха наричани подобните победи на един съперник), говореше се за LiVARpool, сякаш поправянето на явни несправедливости срещу отбора e нещо ужасно…
И понеже няма как да бъде иначе, не всичко бе цветя и рози. Загуба от Уотфорд, която сложи край на мечтите за непобеден сезон, загуба от Атлетико Мадрид, спряла похода към защита на „Ушатата“, загуба от Челси и отпадане от ФА къп.
И все пак преднината изглеждаше огромна, нямаше кой да спре момчетата на Клоп да вдигнат бленуваната титла…
… И първенството бе прекратено. Вдигнаха се гласовете на „изключително загрижени за общественото здраве“ хора, според които футболът не бил важен и било най-добре сезонът да се отмени, което, разбира се, нямаше нищо общо с факта, че отборите на съответните хора (Уотфорд и Уест Хам) бяха заплашени от изпадане.
Сякаш нямаше как това да се случи на друг отбор – в сезон, в който бе наложена безпрецендентна доминация (активът на Ливърпул преди прекратяването беше 27 победи от 29 мача), можеше да се случи така, че титлата отново да не акостира на Анфийлд.
Все пак, чакането свърши – първенството беше подновено, Челси победи Ман Сити и гарантира отдавна спечелената на практика 19-та титла на Англия рекордно рано. Последваха 7 шпалира, в които сякаш трябваше да си припомним, че отборът е съставен от хора – Салах пропускаше невероятни положения, индивидуални грешки на Ван Дайк и Алисон водеха до голове… и в крайна сметка рекордът не падна – Ливърпул се спря „само“ на 99 точки.
Колкото и да е кощунствено, титлата вече е в миналото. Продължавам да мисля, че този отбор няма как да се справи по-добре. И очаквам с нетърпение по какъв начин ще ме опровергаят червените шибани ментални гиганти!
Пишейки горния цитат, осъзнах, че няма нито една дума за главния виновник – „Нормалния“ Юрген Клоп.
Може би някои от вас са забравили какво завари при назначаването си. Няколко месеца преди това, Ливърпул направи „прекрасен“ подарък за последния мач на капитана си, губейки 1:6 на Британия от Стоук Сити, беше на 10-то място след 8 кръга в първенството, стартовият състав на Клоп за първия мач срещу Тотнъм беше … нека запазим добрия тон, вижте сами тук:
Промяната беше видна още на пресконференцията, на която бе представен като нов мениджър – единият цитат се помни все още – „Трябва да спрем да се съмняваме и да започнем да вярваме“. Вторият бе гръмко обещание – „Ако не спечеля титла до 4 години, вероятно ще съм треньор някъде в Швейцария“.
Снимката горе илюстрира прекрасно колко работа трябваше да бъде свършена (само трима от тези 11 бяха в отбора при вдигането на титлата, при това с периферна роля). При това с ограничен бюджет – най-скъпите покупки на отбора през първия трансферен прозорец на Клоп бяха Мане и Вайналдум, за общо малко над £55млн. Покупката на двата ключови елемента в сегашния състав – Върджил и Алисон – бе финансирана след неизбежната продажба на тогавашната звезда Коутиньо, след чието напускане отборът се оказа по-добър, отколкото беше преди.
Но не само „футболната“ работа на Клоп е нещото, което прави впечатление – страстта му край тъчлинията, отношението му към играчите, начинът, по който успя да привлече феновете безусловно на своя страна.
Накара футболистите си да поздравят феновете след един късен гол, донесъл точка у дома срещу непретенциозния Уест Бромич, оплака се публично след загубата от Кристъл Палас на Анфийлд, че феновете са си тръгнали по-рано и отборът се е почувствал сам на терена.
Е, Ливърпул все още не е губил отново на своя стадион в първенството след онзи момент, а феновете вече не си тръгват рано.
Отборът загуби два финала още в първия си сезон с Клоп начело, загуби и трети през 2018 – през цялото време мениджърът твърдеше, че е важно, че си стигнал там, а загубите могат да бъдат само уроци. Е, явно уроците са добре научени и отборът се възстановява след всяко претърпяно разочарование.
В момента Ливърпул достигна това ниво, в което на пръстите на едната ръка се броят играчите, които могат да бъдат привлечени и не само да вдигнат класата, но дори да намерят място в отбора. А Клоп продължава да повтаря, че пред него има много работа и все още има аспекти, в които играчите да се усъвършенстват.
Но следващият сезон ще бъде различен (поне) по едно: Ливърпул ще защитава титла (или както самият Клоп каза – няма да я защитаваме, а ще я атакуваме отново). Предизвикателството да се изправя срещу всеки опонент като шампиона, когото всички искат да победят, ще е нещо, което тази група играчи не е усещала.
И все пак притеснението надали ще витае над Анфийлд догодина. Защото ние вече не се съмняваме. Ние вярваме!